Розите

Тя затвори вратата и почувства вятъра в косите си.Най-накрая мъката на Ариния щеше да се свърши.Той беше там-на бойницата,и я викаше...
Минаха се 2 години,откакто Кийар беше заминал,за да задоволява безумната страст на престарелия й баща за нови територии.Тя се беше молила на колене пред трона на Алкирт,но старецът не послуша отчаяните й молби и прати младия си зет на опасната и толкова безмислена мисия...
Кийар се съгласи от почит към господаря и тъста си.Целуна по челото младата си жена - и с усмивка изчезна в далечината...Ариния не се прибра заедно с другите в крепостта,а остана 10 дни навън,докато накрая краля не заповяда да я приберат.Жената беше полу-жива,но повтаряше името на любимия си...
-Недейте,господарке...той ще се върне...съвсем скоро...-опитваше се да я успокои вярната й прислужница Торнилада,докато попиваше студената пот по челото на нещастницата.-Ще се върне жив и здрав...съвсем скоро...
В следващите дни и седмици Ариния беше като в полу-транс и всички придворни започнаха да се притесняват за живота на младата принцеса.От ухото на пажа до ушите съветниците започнаха да се разнасят слухове за лудостта на краля,за скорошната смърт на принцесата и притеснения за бъдещето на кралството.
Всички започнаха да подлагат на съмнение решенията на стария владетел,който от ден на ден се влошаваше психически и това,че не беше посетил тежко болната си дъщеря нито веднъж-доказваха неговата загуба на трезв разум.Времето се минаваше..,а не идваше никаква вест от войните,на които начело беше Кийар.Ариния се възстанови физически и вече стоеше по цял ден на стрелочните кули,взряла невиждащите си друго очи в хоризонта с надежда да види силуета на съпруга си...Нейните придворни дами,едва зарадвали се на нейното оздравяване,отново трябваше да потънат в скръб,защото принцесата сякаш беше в транс и не чуваше и усещаше нищо.Състоянието й се променяше само когато чуеше името на Кийар и тогава тя трескаво започваше да пита:-Той тук ли е?!Върна ли се?Кажете ми...- и потъваше в същото забвение?,щом й съобщяха,че още няма новини...Здравето й отново се влоши, и тя вече не можеше да изкачва стълбите до кулата и стоеше в зимната градина,държейки рози и тихо си повтаряше: „Кийар...твоите цветя са толкова хубави..благодаря ти...Кийар..."След няколко часа тя разкъсваше цветята и се връщаше в стаята си,където плачеше или тичаше по коридорите на огромния замък в търсене на причуващия й се глас на възлюбения й...
Един ден,тичайки по стълбите на най-северната кула,забравила за болестта си,тя установи,че гласът е по силен,смее се и я вика...Жената се опитваше да се добере колкото се може по-бързо до дървената врата,деляща я от Кийар...Най-накрая...щяха да бъдат заедно...Ариния се хвърли в прегръдките му и се почувства сякаш всичко най-накрая се свърши...
...Голямата погребална процесия бавно влизаше в катедралата,препълнена с хора,а някакъв стар човек отвън крещеше и си скубеше косите:
-Не...не и тя...Не и единственото ми дете...не и красивата ми Ариния...
А до него двама войници си шушукаха:-Кой да предположи,че точно принцесата ще се самоубие...да скочи от кулата...

Мрак

Слънцето скрива своите лъчи,
от мрака последвал не виждат моите очи
и не мога да намеря вече пътя сама
закъснях - вече съм в капана на любовта

Стоя и чакам,седнала на тротоара
като на някоя малка гара,
но аз не чакам влак,а светлина
която само ти можеш да ми дадеш
за да излекуваш моята душа.

Студено ми е...стоя в тъмнина,
но ще чакам аз...ако трябва до края на света
незнам защо...-просто така
на това е способна само любовта.
Бележка от авторката:Стихотворение без ясна идея... Написано в момент на вдъхновение...

Интродукция

И аз,по примера на много люде преди мен,решили да споделят творчеството и мислите си с широката публика,си направих блог...Налегналата ме скука и абсолютен вакуум откъм дейности,различни от шматкане с приятели...ще сподели с вас...част от дебрите на всеобхватния ми ум...
Малко инфо,де...Аз съм Оля...от Пловдив...уча във Френската гимназия(чак ме боли,като го пиша...)...леко луда...със странни интереси...повече -->тук