I just wanna be a rockstar (1)

Бързо приготви куфарите си-нямаше време да се мотае.Самолетът тръгваше след час.
-Искаш ли още нещо?-жена на средна възраст се показа на вратата на стаята.
-Не мамо.Ще се оправя.
-Добре,но да знаеш,че няма да ти изпращам нищо по пощи и куриери.Не обичам бюрокрацията,знаеш.
Вратата на мансардата се затвори и момчето остана само.Приглади рошавата си кестенява коса и огледа за последно жилището си за последните 18 години.Всичко беше прибрано,дори и плакатите от стените,но все още се усещаше неговият начин на живот-музиката.И сега благодарение на нея,той отиваше към най-голямото приключение на живота си.
-Михаел!Таксито ти е тук!-гласът беше като в доброто старо време,когато ходеше още на училище и тя се провикваше така за да го събуди.
-Идвам!-хвърли един последен поглед и помъкна багажа си надолу по стълбите.
Майката дори беше отворила външната врата и нервно потропваше с крак."Сякаш няма търпение да се изнеса"помисли си момчето и после се досети"Ами да...така къщата е изцяло нейна и на татко..Kinky people"
-Чао,Михаел!Да се обадиш като пристигнеш!-и след тези думи синът получи две мокри целувки по бузите и трясване на вратата.
На летището трябваше да го чака човек,който да му даде билет и всичко останало.Обаче момчето виждаше само забързани хора,които сякаш не го забелязваха.Отчаян,той седна на една от седалките и започваше да се примирява,че няма да замине за Швеция,когато към него се приближи някакво момиче и го попита:
-Ти ли си Михаел?
Без да вдига главата си,той отговори положително.
-Аз съм другият участник в проекта-от шведската страна.Нося ти билета и трябва да се качваме вече.Надявам се си кеширал багажа?
Изреченото много изненада музиканта,обаче той не се издаде-все пак тя е момиче.
-Mдаам!Всичко съм направил,давай ми билета!
Момичето го погледна,повдигайки едната си вежда.
-Ти какво си мислиш?Че няма да ми помогнеш за моя багаж?
Михаел не очакваше такъв отговор и остана вцепенен,докатя тя му навираше дръжките на куфарите си в ръцете.
-Хайде,тръгвай.Ще изпуснем самолета.-и той се завлачи след нея.
В самолета естествено местата им бяха едно до друго и момичето не спря да говори през целия път.По едно време се сети,че не си е казала името:
-Между другото аз съм Фамке.Приятно ми е!-и без да го остави да каже дежурното"И на мен",продължи да говори.-Записах се в тази програма,защото обожавам да пея,а и все пак щях да посетя Германия.Хубава ти е страната,прилича донякъде на Швеция,но не е същото.Разбира се,нормално обаче на....
Михаел не можеше дори и една дума да каже-тя говореше и говореше...Затова я гледаше.Не би му направила голямо впечетление като момиче-нисичка,доста обемна,без особено големи обаче издатини на гърдите.Единственото,което би могло да впечатли бяха русата коса и зелените очи...но това не беше достатъчно да се прежали.А и все пак как би могла да замести Сандра от мислите му-смуглата красавица с какаовите очи и късата,но гъвкава черна коса.Именно заради нея се реши да излезе от стаята си като музикант...за да може тя да го забележи.Всичко,само за нея...
-Хей,слушаш ли ме?-Фамке прекъсна унеса му.
-Ъъ да...да..Замислих се само...Никога не съм излизал от Германия.Разкажи ми за Швеция.
-Добреем..Ние сме красива страна,с интересна култура..която според южноевропейците започва след покръстването...
Михаел отново се отнесе в мислите си и Сандра...Пред очите му се разкриваха картини,в които той се връща известна рок звезда и тя припада по славата му..Неусетно заспа и Фамке го събуди,когато вече кацаха на летището в Стокхолм и изглеждаше много ядосана и не беше трудно да се досети защо.Не посмя да се обади,докато тя вървеше бързо напред и спря едно такси.Чак когато пътуваха поне 15 минути ой се осмели да попита накъде отиват.Тя го отмери с поглед и се обърна отново напред,но отговори:
-Към нас.Оказа се че трябва да отседнеш у нас.Германската страна не дала достатъчно пари за хотел и моите родители великодушно се съгласиха да те приютят...
На Михаел му стана гузно,че се отнесе така с момичето и на ум реши да й се реваншира по някакъв начин.
Таксито спря пред висока и боядисана в жълто къща,от която излезе най-странната двойка,която момчето беше виждало:много висок и рус мъж и нисичка и обемна жена с черна коса.Но и двамата страшно усмихнати и сякаш това ги правеше едно цяло.Родителите на Фамке се стекохс да помагат с багажа,а Михаел дори не успя да се добере до куфарите си-бащата ги взе всичките и бързо ги занесев къщата,а през това време майката прегърна и двамата тийнейджъри и ги заразпитва как е минало пътуването им.Михаел имаше чувството,че алеята до врата на къщата е дълга километри..
Фамке забъбри с майка си и момчето разбра от къде тя е взела характера си.
-Здравей Майкъл!Нали така?-до него неочаквано беше застанал бащата.
-Михаел...Вие говорите английски?
-С майката на Фамке сме учили в Лондон.Между другото аз съм Свен Йохансон.
-Приятно ми е,господин Йохансон.Благодаря ви за щедрото гостоприемство!
-О не се притеснявай за това!С най-голямо удоволствие!Много обичаме гости!
В това време Фамке и родителката й явно бяха приключили разговора си,защото дойдоха при тях.Жената се усмихна широко и се представи:
-Аз съм Лина,майката на Фамке.За нас е голяма чест да ни гостуваш!Ела да ти покажа стаята ти.
След като наредиха багажа седнаха на обяд и майката и дъщерята не млъкнаха,докато траеше яденето..Затова той се помъчи да ги прекъсне и попита "колежката" си:
-Кога трябва да се явим в студиото...?
-Утре.Днес ще се разходим из града,за да ти го покажа.
В Мислите си Михаел се съжали-те двете нямаше да млъкнат през цялото време.
Обаче нещата се оказа различни-следобедът беше прекрасен.Фамке не говореше,повече гледаше и тя,а само казваше кое какво е...Той погледна лицето и изведнъж то му се стори съвсем различно-замечтаната й усмивка беше много красива..
-Сега пък за какво си мислиш??-прекъсна го гласа й.Той се сепна и притеснено запелтечи.
-Хубаво де,не ми обяснявай.Сега да влезем тук-ще ти хареса.Музикален магазин е..
Следобедът мина съвсем неусетно и двамата се прибраха капнали от обикаляне.Лина ги натъпка здраво с вкусната си храна и те побързаха да си легнат за големия утрешен ден.
На сутринта Михаел се събуди най-рано от всички и дори след като се изми и си приготви нещата...имаше още време.Когато най-накрая тръгнаха,момчето се почувства странно притеснен.Стискаше китарата си и не можеше да се успокои.Тъй като Свен ги закара,то каза че ще и ги прибере после.Фамке влезе наперено в сградата,но Михаел се довлачи след нея.
Във фоайето нямаше никого,когото да ги посрещне затова Фамке отиде да говори с рецепционистката.Жената не бее чувала нито за имената им,нито разбираше в каква програма участват.Михаел понечи да хване другарката за ръката и да си тръгват,но тя настоя да се види с някого от шефовете и не спря да настоява за нейното,докато не дойде някакъв изтупан човек.Той ги гледаше с нескрито учудване от настояването на Фамке,а не каза нищо.Двамата кандидат-музиканти чакаха въпрос,докато накрая Михаел не попита:
-Тук сме за програмата в подкрепа на младите музиканти,на разменни начала.Аз съм германския представител-имам и документи.Това е шведската представителка.Тук никой не знае за нас.Какво става?
Човекът се притесни и децата го отдадоха на объркването,което се беше получило.
-Съжалявам.Разбирам...Нашата рецепционистка е нова.Елате с мен...
Младежите последваха шефа.Всичко се нареждаше...
Студиото беше малко,но уютно и ги оставиха да порепетират.Михаел си взе китара и започна да свири,но когато Фамке запя...той не можеше да свири-тя го омагьосваше с гласа си.Тя спря да пее и се обърна въпросително към него...В този миг през вратата влезе човек,когото и двамата не очакваха..

Beers

-Абе ма'а му стара!Не ти ли писна вече!
-Още малко,бе човек!Млъквай ся и скивай!
Двама мъже на средна възраст наблюдаваха надпревара на хлебарки.По-дребният отново се развика на авера си:
–Ти си луд!Ти си един голям напушен шибан безмозъчен боклук!
Другият не удостои с поглед дори произхода на думите:
-Тая ся ша й ебе майката,глееей ся!
Двете буболечици,за които ставаше и скандала,дори и не мислеха да приключват по-бързо,а дори се връщаха в обратната дирекция..учтиво връщани след това в правия път с фас.
-Чесно Дък,ти си най-шантавото копеле,което познавам!Обаче ся ше вървиш на майната си.Няя да се занима'ам с тебе.-и ядосаната страна на конфликта се опита да се оттегли от бойното поле.Обаче буболечкоубичащия не остави работата така и се изправи в целия си ръст-198 см дължина,92 см ширина и шантаво подскачащи,почти бели очи.
-Никъде няма да ходиш без мен,Били!Нали си знаеш урочето,а?
Бил дори се смали(беше трудно да се смъкне повече от собственото си ръстче):
-Добре,добре...Дъки..добре...стоим си тука и ти гледаме мравките.
На муцуната на гиганта се разля голяма усмивка и с лапата си удари един приятелски по рамото на дребния,от който той се разлюля като Титаник,друснат от айсберг.
–Така те искам!Ноо свършихме..Айде,върви..
***
-Вие ли сте двамата,дето ми ги препоръча Лисицата?
-Най-вероятно..Ся к'во тряя да напраим.Аз и Дък вършим сичко.
-Искам да отидете и да намерите ей това псе.-каза "шефа" и измъкна снимка на огромен кафяв пес,лигавещ гигантска топка.
-Ъъ..къде е отишъл..?
-И ний не знаем!Нямаше да ви наемем.Вървете и го намерете!!
***
-Ако бях куче,къде щях да ида..Ако бях куче,къде щях да бъда....
-Ти си по-тъп от куче,така че ще ти е трудно да се сетиш!Млъквай са..
Бил се опитваше да мисли,а другарчето му очевидно си въртеше в главата от къде да намери повече хлебарки за ралитата си.
-Тва псе..мааму дейба..Ако не го бях видя,щях да помисля,че ни бъзикат.
-Е па кога си го скивал..?
-На снимката не го ли видя и ти?!
-А да..Айде да ударим една бира,а?
-Съгласен.Бара на Мак е на две пресечки
(5 часа по-късно)
-Аууууу!Ауууфуфф!Ауф..!
-Айде пес такъ да те водим..Какъв си сладаак ауе !
Групичката се върна там,където беше преди няколко часа,свършила работата.
-Какво искате?-охраната ги спря на входа.
-Бяхме наеети...и сяяяяяяя свършииеме раутата..
-"Шефе,тука двама ми обяснават,че някаква работа ви били свършили.Не ми изглеждат мноо наред."
-''Пусни ги.Те Не са наред..по принцип"
-"Океей,шефче"
Шефът чакаше да види какво са свършили подопечните му и гледката,която се разкри пред него..го накара дори да си изпусне скъпата пура от ръката.
Били държеше Дък на каишка,който лаеше
Ау АУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУ!

Dreams Part 1

-Хей,Дони!...Дооони!Чуваш ли ме,бе човек!
Млад мъж с присмехулна усмивка се приближаваше с шеметна скорост към закръглено момче,спящо на избелял хамак...
–Уоо...ставай,имам новина!
Дон бавно се размърда:
-И трябваше ли...-думите му се прекъснаха от шумна прозявка.-да ме будиш сега..Не можеше ли да почака?
-Не...не може!Можеш ли да повярваш!В нашия малък и загубен град ще дойде великия Трой Дилсън!
Другото момче не се въодушеви много:
–Хаха супер...И може ли да ме светнеш кой е той?Сериозно,Чаз,много си шантав...
-Ти...ти не знаеш за футболната легенда Трой Дилсън!?!?!Той е играл в едни от най великите клубове в света!И ще си купува къща тук!Едва ли ще живее тук...но поне ще идва...и ще можем да го виждаме...Дори...може да получа автограф или дори да се запозная с него!!!
-Да..да..да...Чаз...Намери си друго хоби...или незнам...и аз какво и ме остави на моето хоби-да спя!
***
Чаз вървеше умълчан по полето извън града.Шумът от поклащащата се трева около него и останалите звукове на живите същества в главата му се трансформираха в крещящата публика на огромен футболен стадион...Гласът на диктор се разнасяше тържествено и обявяваше имената на фубтолистите,които щяха да се срещнат в този мач:"...и нападателят Троооооооооооооооооооооооооооооооооооой Дилсън!..."Момчето стоеше на хубаво място в трубините,а до него просълзеният му баща обясняваше великите постижения на техния герой...
Тази картина често се появяваше в главата на младия мъж...като най-скъпия спомен-последния,който той ясно си спомняше с баща си,преди той да почине при трудова злополука само дни след мача...Затова и Трой Дилсън се беше превърнал в полу-светец в очите на изтерзаната му душа-беше като паметник за връзката с тъй обичания родител.
Щом чу за идването на известния футболист в малкото градче,Чаз с дни чакаше пред кметството за да разбере повече...Виждайки упоритостта да се срещне с героя си на този полу-сирак...кметът му възложи задачата той да е този,който ще го посрещне...Чаз не спа цяла седмица и дори с него не можеше да се говори...в главата му като с мегафон се чуваше само"Дилсън,Трой Дилсън"!!!
И ето че денят на дългоочакваното пристигане беше утре..Чаз се зае да уведомява всичките си приятели и неприятели за това-да бъда на площада точно в 12 часа...за да не изпуснат това велико събитие.Много от тях не знаеха за неговия герой,а други дори му се изсмяха че ги безпокои с такива глупости.Момчето се огорчи,но все пак неговата мечта щеше да се сбъдне и сякаш животът му беше изпълнил значението си.
Всичко беше приготвено за утрешния ден и тъй като Чаз не можеше да стои на едно място,майка му го изпрати да й набере иглика,от която съвсем нямаше нужда.Той излезе извън града и вече въобще не виждаше накъде върви-главата му се намираше на онзи стадион...Така неусетно той стигна до друго населено място,което не познаваше и смяната на настилката от тревна на асфалтова подказа на момчето,че е стигнал някъде.Започна да се оглежда и щом установи,че не знае къде е...си засвирука с уста и се зае да разглежда мястото-нищо не трябва да се пропуска от изненадите на живота.
Селото(защото то си беше такова) беше занемарено,със стари къщи...от чиито вид се познаваше,че в повечето не живее никой.Цялата картинка напомняше стар уестърн,но пясъкът беше сменен с трева.Всичко беше зелено..и на цялата занемареност..това внасяше някаква особена красота..
Чаз беше много впечатлен и сякаш дори беше забравил за идването на Трой Дилсън-дори забравяше да си преглътне слюнката..
-Ха,биберона ли си забравил?
Момчето се обърна,изненадан, и видя момиче,което го гледаше с присмехулна усмивка.
-Не,но го загубих във вашата трева тук..Чак до кръста ми стигна.-реши да бъде остроумен.
-Аха...значи си много нисък...мдаам..
-Аз съм нисък??А ти си...ъъ...Не мога да обидя момиче..-разочарован,Чаз наведе глава.
-Хубаво...все едно ми пука...Кой си ти и какво правиш тук?
-Ми...вървях си и стигнах тук...дори незнам колко съм изминал..и незнам къде съм..
Момичето го погледна страшно учудено и после избухна в смях..
-Ама ти сериозно ли??Вървял си и си стигнал тук??
-Ами да..?Как иначе...
Все така продължаваща да се смее,девойката му каза:
-Ами така...като те гледам не си местен...и няма как да си стигнал дотук вървейки.Ти си от Земята,а ние се намираме на звездата Сириус,съзвездието "Голямо куче"..

Diabolical

Чу се трясък от затваряне на врата.Нервно.Жената стана от леглото,обезпокоена и слезе предпазливо по стълбите.
През гъстата тъмнина не проникваше нито един лъч лунна светлина.Но дали въобще имаше луна?
-Кой е?-изплашено пророни тя и неочаквано мракът й отговори:
-Аз съм...Не си ли ме спомняш,Рина?
-Не е възможно...
-О,възможно е,скъпа Рина...-насмешливо й се отговори.
-Ти си мъртъв,аз те видях...аз бях там...аз...Не си ти...ти си мъртъв!
-Не съм,скъпа моя...и съм дошъл,за да дойдеш с мен и да бъдем заедно..
Рина пристъпи назад,но забрави,че стои до стълбите и се спъна.Падна и дишането й се учести.
-Сънувам...ти не си тук...няма те...Ти си сън,мираж,дух!
-Не искаш да съм тук,при теб,с теб?Така ли,Рина?
-Не искам!Ти ме...ти ме унищожи!Ти въздигна душата ми,за да може по-лесно да я изгориш!
-Знаеш,че не съм искал да го направя.Знаеш,че те обичам и винаги ще те обичам.
-Но си тръгна,нали...Тръгна си!Като преди това ме изгори жива...Защо?!
-Нямах избор,те ме викаха.Беше по-силно от мен...Беше по-силно дори от теб..за мен...
-Значи това е истината...Не искам да знам повече.
-Обичам те и затова дойдох...за да те взема с мен.
-И къде ще отидем?Къде си ти,за да дойда с теб?
-Ще разбереш,скъпа...
-И самоубийството ти не е истина,така ли?Ти си жив...и си ме излъгал..?
-Ще можем да говорим...после...
И тогава мракът се разцепи...и две бледи ръце обхванаха нежната шия на Рина.
-...цяла вченост...
Тя притвори очи-сякаш знаеше,че няма избор и това винаги е трябвало да се случи..Нямаше болка,нямаше нищо...Просто малко по малко тя спираше да диша...и вместо пред очите й да минава целият й живот тя виждаше само него,него....него...
***
-Рина?Ринаааа!Беше отключени и влязох...Къде си?...О,Господи...
Пред очите на посетителката се разкри странно ужасяваща и същевременно красива гледка-Рина лежеше на стълбите,обвила шията си с ръце и мъртва..удушена от самата себе си.Очите й бяха отворени и в тях се четеше все още най-голямото щастие...

Thriller Part 2

Дъждовен ден,през който прозираха плахо слънчеви лъчи.Прегърбен човечец събираше прането от простора и от време на време плахо се оглеждаше.В ръката (ако можеше да се нарече така чуканчето му с 3 пръста и половина) си държеше списание,на което с отчетливи буквички беше написано "Playboy".Незнайно как се беше сдобил с това Путър,но сега се опитваше да го разглежда на спокойствие,без злобния поглед и крясъците на съсухрената си майка.Отгръщаше бързо страница след страница,като пред очите му се сменяха снимките на Памела Андерсън,Кармен Електра...и Лили Иванова.Путър доста дълго задържа погледа си върху фотосите на примата на българската музика..,а дали му е харесало можеше да се съди по лигите,течащи от устата му...
Животът изглеждаше мааалко по-не толкова ужасен за бедния нещастник,когато мощен писък разкъса въздуха:
-Ах,ти мръсен перверзникоо!!!!
Подобието на ръце на Путър се разтрепериха и списанието падна на тревата.Майката грабна бързо с ноктите си книжката и отвратено я хвана с два от орловите си нокти.
-Ти!!Така ли съм те възпитавала!Ще съберем съвет на лелите ти!Това не може да се отърве така!-с тези думи тя му завъртя такава плесница,че му се отвъртя главата.
От близо и далеч дъртата занаизвиква сестри си и ето,че в къщата започнаха да влизат дребни фигури с черни мантии.Вътре огромните мантии се сваляха и малки злобни бабички,с вид на хищни птици се настаняваха в хола,а на всичко това Путър прислужваше-носеше чаши за ченета,топлинки,възглавнички...а на старанията му се отговаряше:
-Долен мързелив малоумник,същия като баща си!
Нйа-накрая като че ли всичките вещици се събраха и явно главаната сред тях-майката на Путър застана в центъра и всички я загледаха с интерес.
-Заварих моят син да гледа порносписание!
Върл наплив от кряскащи бабички и злобни погледи засипаха Путър,който се беше свил в ъгъла и се опитваше да е незабележим...
Майката махна с ръце и бабичките се умълчаха.
-Искам да му покажем колко е грешно,това което е направил и колко е вредно за него...
И тогава вещиците се скупчиха около Путър и го скриха от поглед с черните си мантии(незнайно кога ги бяха облекли) като грабливи птици...и започнаха да действат...
Когато приключиха с жертвата си се оттеглиха и Майката ги изпрати.
Путър продължаваше да стои в ъгъла,но се взираше невиждащо в стената.Дали все още имаше душа в него?

Thriller Part.1

Слънчев ден.Птичките пеят,бели облачета се стееелят по лазурно синьото небе,а един нещастен човечец коси трева...Тъкмо спре да си почине и от къщата(лееко пресилено,по-скоро от подобието на къща) се изкрещи някакъв глас,нещо средно между крясъците на Слави и запис на агитационен материал на Хитлер:
-Ах ти мръсно човекоподобно създание!!!Само да си спрял!Само да си спрял!!!Ще ти откъсна топките и ще ги закача на елхата за Коледа!-малко мълчание и вече по-тихо се добавя-Аз май го направих миналата година...Е,нищо!-(крясъците отново се усилват)-е ти извадя зъбите и ще си ги направя на огърлица!-и така нататък....
Човечецът огъва гръб над косата(дори и косачка няма ) и замислен над нещастната си съдба...измрънква:
-Да,.....мамо....- и след малко се чува ужасен вик,сякаш е видял Лили Иванова гола,обаче майката продължава да си крещи:
-Не ме интересува,каквото и да се е случило...дори пак да си си отсякъл крака...чак когато свършиш,можеш да си вървиш където искаш...
Отговор не се чува,но по яростното ръмжене и лай,които се разнасяха из целия квартал...съседските кучета бяха усетила неочаквано прясното барбекю и се бяха нахвърлили над нещастника...
Щастливото слънчице се беше скрило,когато косачът на градината успя да довлече изпохапаното си тяло до вратата на къщата и с ръката(или това което беше останало от нея) се опита да отвори,но тя се отвори сама и на прага застана дребна и съсухрена бабичка,която пак започна да врещи(да се чудиш от къде е изкарала тоя глас):
-Къде се губиш,тъпанар такъв!Гладна съм,а нищичко не си сготвил!Ще ти откъсна ръчичките,така да знаеш...мързеливец такъв.-след тези думи тя сведе погледа си и видя нещастното подобие на ръце на сина си,обърна се и добави:-Може и да не го правя,но си искам вечерята веднага!
Путър(така се казваше тоя идиот,търпящ всичко това) се завлече към кухнята,но по пътя до там попадна на телефона и набра номера на Бърза помощ.Колкото се може по-тихо измрънка по телефона:
-Моля ви елате тук...иам нужда от помощ,адресът е "Концлагер"N:1
Жената,обслужваща линията,извика уморена:
-О не пак...Господине,това ще е третото ви зашиване този месец!Незнам какво е положението този път,но преди два дни едва ви зашиха главата!Половината ви мозък изтече!
Путър се помъчи да отговори,опитвайки се да преодолее бързо изпълващата устата му кръв:
-Ще дойдете...ли,защото ръката ми е на път да се откъсне съвсем и...
Отсреща му затвориха и обнадежден Путър се завлече да направи вечерята на милата си майчица.

Щастието

Даниел лежеше на леглото и невиждащо се взираше в тавана.Личеше си,че дълго е стоял така-ръцете му бяха посинели от недвижението.Отстрани приличаше на мъртъв,ако не бяха премигващите му бавно очи.
Нямаше решение.Беше ясно.Обаче не трябваше всичко да свършва така.
Бяха слънчевите дни на щастието в малкото градче и в живота на 18-годишния Даниел.Училището приключваше.Имаше най-добри приятели,обично семейство-всичко от което едно момче на неговата възраст се нуждае.Освен едно-любовта я нямаше...
Но и тя се появи-в лицето на Кати,новото момиче в училището.Тя беше мила,умна...красива...или поне влюбеният му ум разсъждаваше така.Дните се нижеха всеки по-хубав от предишния,а на младото момче светът изглеждаше като Рая.
Всяко действие си има противодействие - случи се инцидент с кола и Кати остана в кома.Дълго време Даниел не можеше да приеме случилото се с любимата му.Не беше възможно.И той не искаше да повярва.Решението...или начинът да забрави...поне за малко се превърна в заблудата...Вече можеше да си я представи-тя е там и му се усмихва,не е безжизнена на легло...не е...и те са щастливи.Само трябваше да потърси Джим..или Анди-те имаха спасението.
Не след дълго всичко започна да разваля илюзията...те искаха пари,а Даниел нямаше.А трябваше да я види...отново същата както преди!От джоба на майка си се сдоби с двудневно нейно присъствие...щастие...поиска от приятелите си...и тя е вече там..,но всичко вече се беше разкрило.
Любимите хора на Даниел се опитаха да го спасят-той не искаше и да чуе,само така тя беше с него...и той можеше да забрави,че всъщност любимата му е на легло в болницата на системи...
Заведоха го в клиника-избяга...тя не беше там и той не можеше да я вижда.Когато се завърна в къщи.семейството му се опита да го върне обратно...но пълнолетието му им пречеше да го задължат.
Започна да работи на автомивка и с парите си купуваше щастие...докато не започна да боли.Вече болеше без..,а Кати не се появяваше.Нямаше изход и един ден той го осъзна с пълната му сила...
Сега лежеше на леглото си и се сбогуваше с всичко.Тя беше вече мъртва...дори не беше и на системите,в болницата.Просто трябваше да отиде при нея...

Една съвременна история

Имало едно време едно момиченце...Да я наречем Тифи.Та Тифи живееше в едно затънтено градче в държавата Абсурдистан.Всичко в тази страна противоречеше на нормално приетите норми,обаче на повечето хора си им харесваше(или ги бяха накарали да си мислят така с голямо количество чалга и кебабчета)В тази държава всички мислещи бяха дискриминирани и царуваше всеобща простотия.В тази среда нашата главна героиня процъфтяваше-Тифи не блестеше с особена интелигентност и мислите й се свеждаха до асимилиране на новия каталог на Avon/Oriflame и статиите в Cosmopolitan.Всяка сутрин ставаше в 5 часа за да има време да си направи прическата(стил"Уплашен лъв") и да сложи всичките си макиажи,за да може към 8 часа да се появи триумфално на училище за да покаже новите дрешки.А след дефилето се забиваше в някои от СуПиР ЯКиТе кАфиНеТа с другите си себеподобни.
Но един ден се случи нещо различно.В училището имаше инспектор и учителите се примолиха на възпитаниците си да останат в час...поне докато мине инспекцията.Неохотно се навиха повечето,но при условие че получат тройки за годината.След пазарлъците...учениците се настаниха по чиновете и зачакаха да влезе инспектора.
Оказа се,че това е млада усмихната жена,очевидно пълна с оптимизъм,защото започна с фантастичните думи:
-Какви сте умнички всички!
Всички се спогледаха учудено,но жената реши да продължи с мисията си:
-Днес ще наблюдавам урока ви,обаче преди вашата преподавателка да започне...искам да ви задам един въпрос:С какво искате да се занимавате,след като завършите училище?
Никой не вдигна ръка и затова учителката побърза да се намеси:
-Те малко се притесняват а и имат нужда да помислят...Но...Иване,кажи ти!
Иван неохотно се изправи-едро момче с много надменен поглед.
-Мииии...аз ще продължа бизнеса на татко..
-С какво се занимава татко ти?-усмихнато попитала инспекторката.
-Мии с едни хора...носят едни неща и водят едни хора в чужбина...или...амми..такива работи..
Учителката пресече следващия въпрос към Иван:
-Мерси Ваньо!Да отговори друг...Тифи?
Нашето момиче не благоволи да се изправи под предтекст,че не можела..в момента.
-Ами..аз не искам да работя,а и мразя да уча...Едвам идвам на туй тъпо даскало!А още 3 години или там колкото се виси в тъпия университет..Търся си богат и красив мъж,който да ми купува всичко,което поискам и да мога да се хваля на приятелките си.Ми това е..
Младата инспекторка спря да се усмихва-отговорите на двамата ученици не бяха това,което тя очакваше явно.Обърна се към учителката:
-Благодаря ви...за съдействието.Оставям останалия час на вас.
***
На края на часа инспекторката излезе първа.Някои от учениците твърдят,че са я чули да си казва:"Бог да ни е на помощ,щом имаме такова ново поколение!"

Лунна среща

Торк се умори и седна на някакъв камък край прашния път.
-Хей, старец! Милостиня ли чакаш?-с иронична усмивка му се присмя Рурик.
Торк се изправи, застана на сантиметри от лицето на другаря си и през зъби процеди:
-Знаеш, че не ми е много весело, за да слушам глупавото ти бръщолевене. Нямаме време..слънцето залязва - каза,като обърна главата си към хоризонта, а лицето му доби угрижен вид.- А ние все още не сме стигнали до никакво населено място...
Добре, знам...знам - отстъпи две крачки назад Рурик.-Да вървим...
-Не трябва да замръкваме тук...знаеш легендите за Лаировия лес...и ако не се лъжа, май сме точно в него... -Торк се наведе да оправи ремъка на ботуша си, а другият забеляза белег, като полумесец измежду кестенявата му коса.
-Какво е това??-сочейки с пръст, Рурик попита уплашен. -Прилича ми на...Каква работа си имал с тая??
-Да...да-проклятието на Хралейя...Историята е дълга.., но ще ти я разкажа...по пътя за Кухулин.
***
Не беше много отдавна,но не и толкова скоро...мисля,че бях на най-много 18-19 лета....и бях решил да се докажа на баща ми, старият феодал Закрий, че ставам за нещо...Бях избрал едни...Незнам дали знаеш...имаше едно семейство, клан...които си бяха отцепили земите около реката....казваха се Шаянерей, не знам от къде бяха дошли...Главата на семейството, Тир, беше около 50 годишен снажен мъж с посивяли коси. Ако съдбата не ни беше поставила в такова положение, бих се учил от този човек...Беше успял да задържи самоволно превзетата си територия 30 години и всичките опити на баща ми да накара Шаянерей да плащат данък или да си вървят, бяха напразни.
Решил бях да проуча къщата и района, преди да нападна, и една нощ, нарочно избрана без луна, аз се озовах в горичката до реката, срещу дома на семейството. Една от стаите беше осветена и аз си помислих, че семейството е в нея, когато с ужас чух до себе си шепот:
-И така...какво си мислиш, че правиш?
Обърнах се бързо и видях девойка с тъмни(не можах да преценя какви точно) коси и големи красиви очи, отразяващи луната. От изумление бях застинал на място и не можех да обеля и дума - не очаквах да видя никого.
-Езика ли си глътна или не ме разбираш?
Тогава аз направих опит да й отговоря:
-Наблюдавам къщата...- казах аз шепнейки.
-И защо наблюдаваш НАШАТА къща? - натърти тя.
Аз се стъписах още повече и вече не знаех какво да отговоря – явно беше, че това е дъщеря на Шаянерей. Не можех да й кажа:,,Ами смятам да убия семейството ти, ако не ни плащате данък.".Просто стоях и я гледах втренчено и това накара новата ми позната да избухне в тих смях:
-Явно пак си глътна езика - прошепна девойката.-Но да се запознаем?Аз съм Мерея. - с усмивка ми подаде ръка си тя.
Аз я поех и тихо казах:
-А аз съм Торк...
Мерея ме погледна с особен поглед и седна на земята, така че полите на бялата й роба се разпиляха около нея и се загледа в къщата си.
-Кажи ми нещо за теб, Торк? Какво наблюдаваш в нашата къща толкова късно?
Аз отново изпаднах в малоумното си мълчание, но пак не знаех какво да й отговоря и можех само да я гледам.
Беше се появила Луната и един лъч падаше точно върху момичето. Сега видях, че косата й е дълга, тъмно кестенява, падаща на вълни и къдрици...и аз вече не можех да откъсна очи от нея...
- Значи можеш само да ме гледаш, но не и да ми говориш?! - засмя се тя и на лицето й се появи най-хубавата усмивка, която бях виждал някога. - Добре, аз ще говоря за себе си, а ти ако искаш, ще ме слушаш...?
Аз поклатих глава в знак на съгласие и тя продължи да говори:
-Всяка вечер се измъквам от дома с надеждата да се почувствам по-различно...
-По-различно от какво? Как се чувстваш иначе?
-Самотна. Имам 12-членно семейство, а се чувствам самотна...-иронизира се тя .- но някакси не се разбирам с тях. Сякаш не сме една кръв...
Като слушах думите й, сякаш ги казвах аз и започвах да откривам все повече и повече общи неща помежду ни.
-...Каквото и да направя - да се възхитя на залеза, да похваля трубадур за песните му или да се порадвам на някое животинче - продължаваше да говори тя.- Всички ме обявяват за лигла, малоумница...дори и собствената ми майка не ме разбира и ме нарича ,,малката принцеска"...
Аз все повече и повече се чувствах привлечен от Мерея и без да усетя, бях седнал до нея, бях я прегърнал и й казвах:
-Знай, че аз те разбирам...
Момичето в ръцете ми ме погледна с прекрасните си кафеви очи и аз почти рефлексно впих устните си в нейните...
***
-И какво стана после?-със закачлива усмивка Рурик подбутна Торк, който го погледна със смразяващ поглед и другият мъж сведе погледа си.
-И все пак какво стана?
-Остави ме да ти кажа...
***
Събудих се преди изгрева от човешки викове и станах да видя какво става. Безпокойството беше взело връх и аз не обърнах внимание на това, че съм гол. Обиколих всичко около гората и не забелязах нищо. Върнах се при Мерея, която все още спеше. Махнах от лицето й една непослушна къдрица и ми се стори, че тя се усмихна. Отместих погледа си по посока на реката и къщата и ужасен се изправих - къщата гореше! Мерея се събуди от рязкото ми движение и видя пожара. В този момент се почувствах най-безпомощния човек на земята...Тя се втурна към дома си и аз почувствах, че ще се случи нещо ужасно... Хванах я, видях обезумелите й, пълни със сълзи очи и я притиснах към себе си в опит да я успокоя. Но момичето се отскубна от прегръдката ми и аз вече знаех, че нищо повече не мога да направя - знаех си, че я загубих...Видях как тя влезе в горящия си дом и в този момент опорната греда на покрива се срути...
Аз наблюдавах безпомощно и по лицето ми се стичаха сълзи...
-Ти защо си гол?? Облечи се! - и дрехите ми полетяха към мен. Баща ми учидено ме гледаше и усмихвайки се, каза:
-Имам добра новина! Шаянерей са свършени!
Единственото, което успях да му кажа в този момент, беше:
-Защо го направи??- и го подминах, без да го погледна...
Повече не съм го виждал...Преди 2 години изпрати копоите си да ме търсят...Убих ги и му пратих на един кон главите им...
***
Рурик беше поразен и съчувствено сложи ръка на гърба на Торк:
-Съжалявам, приятелю...
-Благодаря ти...А за проклятието...Баща ми отиде при вещицата Хралейя да ме намери...аз й откраднах котела и тя ме прокле...Това е всичко...
-А Мерея?Сигурен ли си,че е загинала в къщата?
-Да...върнах се на другия ден, след като пожарът беше вече изгаснал...Влязох вътре ...повечето хора бяха напълно изгорели,но Мерея...тя лежеше до едно от телата...прегърнала го....недокосната от огъня, но бездиханна...Хайде да вървим, че се стъмва...Кога ще стигнем..?!

Приятелят

-Няма да те убия.Стани...

Нещото се изправи и с хленчещ глас заизвива:

-О,колко сте великодушен...Вие сте...

Ловецът го погледна и пленникът млъкна веднага.

-Няма да те убия.Не ми трябваш.Трябва ми твоят ,,приятел” Клирт...Ти знаеш къде е,но не искаш да ми кажеш...Ще трябва да го направиш,иначе няма да умреш....но ще ти се иска..,Таурус

Таурус сви подмазваческото си лице в гримаса,изглеждаща еднакво ужасена и гнусна и пак се просна в краката на Мак:

-Кълна се в майка си,че не знам!

-Точно ти би продал и нея...само и само ти да си добре...Няма да те разпитвам повече...-заключи ловеца,извади оръжието си и простреля Таурус в крака,така че никога повече да не може да ходи нормално.

-Казах ти...Сега поне ще имаш спомен от мен завинаги...или поне докато някой друг не те убие...- извика той на гърчещия се мъж на земята и отпраши с мотора си.

***
-Радваме се да ви видим,мистър Таннен...-превит на две чиновник ги посрешна на входа на банката.Мак го подмина,без да го забележи и заобяснява на спътника си:

-Аз имам малко работа тук - ще вземем част от съдържанието на сейфа и после заминаваме за Абу-Даби...трябва да е там...Тейл,трябва....

Тейл изсмука докрай цигарата си и въпреки предупрежденията на превития банков чиновник,той нагло я хвърли на земята и я изгаси с крак,отговаряйки притеснено на приятеля си:

-Все още не си ми казал кой е Той,Мак!С теб съм вече 2 години,как търсим този човек..,а ти все още не си ми казал кой е...

Мак взе подаденото му от банкера и замислено каза:

-Когато му дойде времето ще разбереш...-и излезе през въртящата се врата.Тейл остана вцепенен няколко секунди,когато и той излезе,точно преди охраната да му поиска сметка за размазаната цигара на мраморния под.

***

Билетите вече бяха в ръцете на Мак и Тейл го наблюдаваше...Приятелят му изглеждаше много странно,а той все още не разбираше и не знаеше къде отиват и защо.Жената,която им проверяваше билетите ги попита:

-По работа ли отивате или за развлечение?

Мак не отговори и продължи в тунела,а Тейл въобще не знаеше къде се намира това и подмина служителката,усмихвайки се притеснено.

В самолета седалките им се намираха близо до пилотската кабина и това особено много зарадва и двамата – Тейл,защото за 23 годишен мъж имаше манталитет за някои неща на 15 годишен,а Мак прецени да остави обяснението за себе си,без да го сподели...и се отпусна назад с намерението явно да заспи.Но приятелят му нямаше намерение да го остави така-беше му обещал обяснение и това беше моментът за него:

-Кажи ми къде отиваме и кого търсим!

Другият уморено отвори очите си,но все пак започна да говори:

-Аз съм ловец на глави...или така го наричат по книгите...Търся хора срещу заплащане...мисля че го знаеш това.

-Досетих се...все пак трябва да вършиш нещо,за да изкарваш пари...
-Преди 5 години се влюбих...безумно в най-прекрасното момиче на света..Тогава още не се познавахме с теб.Бях невероятно щастлив...въпреки че тогава бях разносвач на пици,животът ми изглеждаше прекрасен...Един ден се прибирах след нощна смяна и още от вратата разбрах,че е станало нещо ужасно-зееше широко отворена.Сърцето ми се вкамени от страх...не знаех какво да очаквам вътре...Викнах името й...никoй не ми отговори,цареше гробна тишина...Минавах през хола,кухнята-всичко беше с краката нагоре...пред мен вече беше вратата на спалнята,която още по-ужасяващо-беше затворена...Затворих очите си...поех въздух...знаех,че...тя вече не е при мен.Натиснах дръжката – моята любима беше на леглото,бездиханна и цялата обляна в кръв,напоила красивата й бяла нощница,която аз й бях подарил...Хвърлих се върху нея и я притиснах в прегръдките си...Стоял съм така сигурно няколко часа...докато през това време и съседите са разбрали,че се е случило нещо и бяха повикали полиция...О т вцепенението ме измъкна полицаи,които ме потупа по рамото и ми покажа стената,на която пиешеше:,,Ние ще се върнем,ние сме слугите на Дявола и сеем зло на Земята” с нейната кръв...Накараха ме да я пусна...и започнаха да ме разпитват...не бях в състояние да говоря...обаче колегите ми разказаха къде съм бил през нощта...и ме пуснаха...

Мак продължаваше да разказва,гледайки през прозореца,докато през това време лицето на Тейл придобиваше все по-зелен и по-зелен оттенък.

-Аз се заклех,че ще отмъстя за нея...подразбрах,че това е някаква сектантска групировка...и се заех с издирването на членовете й,убили моето момиче...В тези 5 години аз ги намерих...но ми остана само един...терхният водач...Клирт...Защо ме гледаш така?-изведнъж забеляза ужасените очи на Тейл.

-За нищо...-сведе поглед той.-Историята ти е прекалено тъжна...

Въпреки придобитите си вече инстинкти да разпознава лъжата,Мак не усети какво става и продължи да говори:

-Имам информация,че се намира в Абу Даби...До колко е вярна,никoй не знае,но аз съм длъжен да проверя...А сега искам да поспя...

***

След кацането на самолета,Тейл не беше казал и дума,което започна да притеснява Мак-приятелят му никога не млъкваше и вечно имаше какво да каже...

-Какво има?Държиш се странно...

Тейл затвори капака на багажника на колата под наем и измрънка:

-Нищо...

Мак не обърна отново внимание - реши,че е заради пътуването...и се зае с обмислянето на стратегията си.

щом пристигнаха в хотела,той даде пари на Тейл да се позабавлява и тръгна към складовете,където го бяха информирали,че е неговата мишена.

Всичко изглеждаше много тихо,за да има нещо и затова Маск спря колата по-далече и продължи пеша между множеството складови помещения.На ум си мислеше:,,Дано не ми се наложи да претърсвам всичко...”

Все пак беше вече късно и всичките складове бяха затворени и можеше да се чуе дали има някои,дори да е на 500 метра от него... Изведнъж се чуха стъпки и след малко се появи фигурата на млад мъж...Мак се опита да се взре по-добре,но слънцето почти се беше скрило и наоколо всичко беше в сумрак:

-Не бях предполагал,че отново ще се случи...

Мак отстъпи две крачки назад-залитна.Гласът...беше на Тейл!

-Какво правиш тук?!

-Реших да прекратя търсенето ти...

Той все още недоумяваше какво става...

-Как така да го прекратиш...?

Тейл се приближи и Мак видя,че той държи пистолет.

-За какво ти е това?!

-Ами...виждаш ли...аз не съм този,за когото ме мислиш...След историята ти в самолета...ох,миналото ми ще ме погуби,знам го...но...

Тогава Мак разбра...Тейл беше Клирт...затова и беше странното му държание...Той искаше да знае защо...защо тя...защо той?!

-Кажи ми...

Той го прекъсна:

-Да ти кажа защо ли?Няма причина...Бяхме я видели...и си я набелязахме за жертва...

Мак извади оръжието си и го насочи срещу вече бившия си приятел:

-А защо трябваше да ме разиграваш толкова време?!И това ли беше включено към програмата от преди 5 години!?-с огромна горчивина почти изграчи Мак.

-Всъщост...ние не те бяхме виждали...знаехме,че ни търсиш...но не знаехем как изглеждаш...Беше приятно тези години...и аз смятах че ще имам полза от теб,за да открия кой е убил моите...подопечни...Каква ирония,нали?-засмя се Клирт...-Но сега явно...настъпи часът?-и казвайки това той също насочи оръжието си.чу се изстрел и един от двамата падна...

-Това беше за теб,мила моя...

Розите

Тя затвори вратата и почувства вятъра в косите си.Най-накрая мъката на Ариния щеше да се свърши.Той беше там-на бойницата,и я викаше...
Минаха се 2 години,откакто Кийар беше заминал,за да задоволява безумната страст на престарелия й баща за нови територии.Тя се беше молила на колене пред трона на Алкирт,но старецът не послуша отчаяните й молби и прати младия си зет на опасната и толкова безмислена мисия...
Кийар се съгласи от почит към господаря и тъста си.Целуна по челото младата си жена - и с усмивка изчезна в далечината...Ариния не се прибра заедно с другите в крепостта,а остана 10 дни навън,докато накрая краля не заповяда да я приберат.Жената беше полу-жива,но повтаряше името на любимия си...
-Недейте,господарке...той ще се върне...съвсем скоро...-опитваше се да я успокои вярната й прислужница Торнилада,докато попиваше студената пот по челото на нещастницата.-Ще се върне жив и здрав...съвсем скоро...
В следващите дни и седмици Ариния беше като в полу-транс и всички придворни започнаха да се притесняват за живота на младата принцеса.От ухото на пажа до ушите съветниците започнаха да се разнасят слухове за лудостта на краля,за скорошната смърт на принцесата и притеснения за бъдещето на кралството.
Всички започнаха да подлагат на съмнение решенията на стария владетел,който от ден на ден се влошаваше психически и това,че не беше посетил тежко болната си дъщеря нито веднъж-доказваха неговата загуба на трезв разум.Времето се минаваше..,а не идваше никаква вест от войните,на които начело беше Кийар.Ариния се възстанови физически и вече стоеше по цял ден на стрелочните кули,взряла невиждащите си друго очи в хоризонта с надежда да види силуета на съпруга си...Нейните придворни дами,едва зарадвали се на нейното оздравяване,отново трябваше да потънат в скръб,защото принцесата сякаш беше в транс и не чуваше и усещаше нищо.Състоянието й се променяше само когато чуеше името на Кийар и тогава тя трескаво започваше да пита:-Той тук ли е?!Върна ли се?Кажете ми...- и потъваше в същото забвение?,щом й съобщяха,че още няма новини...Здравето й отново се влоши, и тя вече не можеше да изкачва стълбите до кулата и стоеше в зимната градина,държейки рози и тихо си повтаряше: „Кийар...твоите цветя са толкова хубави..благодаря ти...Кийар..."След няколко часа тя разкъсваше цветята и се връщаше в стаята си,където плачеше или тичаше по коридорите на огромния замък в търсене на причуващия й се глас на възлюбения й...
Един ден,тичайки по стълбите на най-северната кула,забравила за болестта си,тя установи,че гласът е по силен,смее се и я вика...Жената се опитваше да се добере колкото се може по-бързо до дървената врата,деляща я от Кийар...Най-накрая...щяха да бъдат заедно...Ариния се хвърли в прегръдките му и се почувства сякаш всичко най-накрая се свърши...
...Голямата погребална процесия бавно влизаше в катедралата,препълнена с хора,а някакъв стар човек отвън крещеше и си скубеше косите:
-Не...не и тя...Не и единственото ми дете...не и красивата ми Ариния...
А до него двама войници си шушукаха:-Кой да предположи,че точно принцесата ще се самоубие...да скочи от кулата...