Лунна среща

Торк се умори и седна на някакъв камък край прашния път.
-Хей, старец! Милостиня ли чакаш?-с иронична усмивка му се присмя Рурик.
Торк се изправи, застана на сантиметри от лицето на другаря си и през зъби процеди:
-Знаеш, че не ми е много весело, за да слушам глупавото ти бръщолевене. Нямаме време..слънцето залязва - каза,като обърна главата си към хоризонта, а лицето му доби угрижен вид.- А ние все още не сме стигнали до никакво населено място...
Добре, знам...знам - отстъпи две крачки назад Рурик.-Да вървим...
-Не трябва да замръкваме тук...знаеш легендите за Лаировия лес...и ако не се лъжа, май сме точно в него... -Торк се наведе да оправи ремъка на ботуша си, а другият забеляза белег, като полумесец измежду кестенявата му коса.
-Какво е това??-сочейки с пръст, Рурик попита уплашен. -Прилича ми на...Каква работа си имал с тая??
-Да...да-проклятието на Хралейя...Историята е дълга.., но ще ти я разкажа...по пътя за Кухулин.
***
Не беше много отдавна,но не и толкова скоро...мисля,че бях на най-много 18-19 лета....и бях решил да се докажа на баща ми, старият феодал Закрий, че ставам за нещо...Бях избрал едни...Незнам дали знаеш...имаше едно семейство, клан...които си бяха отцепили земите около реката....казваха се Шаянерей, не знам от къде бяха дошли...Главата на семейството, Тир, беше около 50 годишен снажен мъж с посивяли коси. Ако съдбата не ни беше поставила в такова положение, бих се учил от този човек...Беше успял да задържи самоволно превзетата си територия 30 години и всичките опити на баща ми да накара Шаянерей да плащат данък или да си вървят, бяха напразни.
Решил бях да проуча къщата и района, преди да нападна, и една нощ, нарочно избрана без луна, аз се озовах в горичката до реката, срещу дома на семейството. Една от стаите беше осветена и аз си помислих, че семейството е в нея, когато с ужас чух до себе си шепот:
-И така...какво си мислиш, че правиш?
Обърнах се бързо и видях девойка с тъмни(не можах да преценя какви точно) коси и големи красиви очи, отразяващи луната. От изумление бях застинал на място и не можех да обеля и дума - не очаквах да видя никого.
-Езика ли си глътна или не ме разбираш?
Тогава аз направих опит да й отговоря:
-Наблюдавам къщата...- казах аз шепнейки.
-И защо наблюдаваш НАШАТА къща? - натърти тя.
Аз се стъписах още повече и вече не знаех какво да отговоря – явно беше, че това е дъщеря на Шаянерей. Не можех да й кажа:,,Ами смятам да убия семейството ти, ако не ни плащате данък.".Просто стоях и я гледах втренчено и това накара новата ми позната да избухне в тих смях:
-Явно пак си глътна езика - прошепна девойката.-Но да се запознаем?Аз съм Мерея. - с усмивка ми подаде ръка си тя.
Аз я поех и тихо казах:
-А аз съм Торк...
Мерея ме погледна с особен поглед и седна на земята, така че полите на бялата й роба се разпиляха около нея и се загледа в къщата си.
-Кажи ми нещо за теб, Торк? Какво наблюдаваш в нашата къща толкова късно?
Аз отново изпаднах в малоумното си мълчание, но пак не знаех какво да й отговоря и можех само да я гледам.
Беше се появила Луната и един лъч падаше точно върху момичето. Сега видях, че косата й е дълга, тъмно кестенява, падаща на вълни и къдрици...и аз вече не можех да откъсна очи от нея...
- Значи можеш само да ме гледаш, но не и да ми говориш?! - засмя се тя и на лицето й се появи най-хубавата усмивка, която бях виждал някога. - Добре, аз ще говоря за себе си, а ти ако искаш, ще ме слушаш...?
Аз поклатих глава в знак на съгласие и тя продължи да говори:
-Всяка вечер се измъквам от дома с надеждата да се почувствам по-различно...
-По-различно от какво? Как се чувстваш иначе?
-Самотна. Имам 12-членно семейство, а се чувствам самотна...-иронизира се тя .- но някакси не се разбирам с тях. Сякаш не сме една кръв...
Като слушах думите й, сякаш ги казвах аз и започвах да откривам все повече и повече общи неща помежду ни.
-...Каквото и да направя - да се възхитя на залеза, да похваля трубадур за песните му или да се порадвам на някое животинче - продължаваше да говори тя.- Всички ме обявяват за лигла, малоумница...дори и собствената ми майка не ме разбира и ме нарича ,,малката принцеска"...
Аз все повече и повече се чувствах привлечен от Мерея и без да усетя, бях седнал до нея, бях я прегърнал и й казвах:
-Знай, че аз те разбирам...
Момичето в ръцете ми ме погледна с прекрасните си кафеви очи и аз почти рефлексно впих устните си в нейните...
***
-И какво стана после?-със закачлива усмивка Рурик подбутна Торк, който го погледна със смразяващ поглед и другият мъж сведе погледа си.
-И все пак какво стана?
-Остави ме да ти кажа...
***
Събудих се преди изгрева от човешки викове и станах да видя какво става. Безпокойството беше взело връх и аз не обърнах внимание на това, че съм гол. Обиколих всичко около гората и не забелязах нищо. Върнах се при Мерея, която все още спеше. Махнах от лицето й една непослушна къдрица и ми се стори, че тя се усмихна. Отместих погледа си по посока на реката и къщата и ужасен се изправих - къщата гореше! Мерея се събуди от рязкото ми движение и видя пожара. В този момент се почувствах най-безпомощния човек на земята...Тя се втурна към дома си и аз почувствах, че ще се случи нещо ужасно... Хванах я, видях обезумелите й, пълни със сълзи очи и я притиснах към себе си в опит да я успокоя. Но момичето се отскубна от прегръдката ми и аз вече знаех, че нищо повече не мога да направя - знаех си, че я загубих...Видях как тя влезе в горящия си дом и в този момент опорната греда на покрива се срути...
Аз наблюдавах безпомощно и по лицето ми се стичаха сълзи...
-Ти защо си гол?? Облечи се! - и дрехите ми полетяха към мен. Баща ми учидено ме гледаше и усмихвайки се, каза:
-Имам добра новина! Шаянерей са свършени!
Единственото, което успях да му кажа в този момент, беше:
-Защо го направи??- и го подминах, без да го погледна...
Повече не съм го виждал...Преди 2 години изпрати копоите си да ме търсят...Убих ги и му пратих на един кон главите им...
***
Рурик беше поразен и съчувствено сложи ръка на гърба на Торк:
-Съжалявам, приятелю...
-Благодаря ти...А за проклятието...Баща ми отиде при вещицата Хралейя да ме намери...аз й откраднах котела и тя ме прокле...Това е всичко...
-А Мерея?Сигурен ли си,че е загинала в къщата?
-Да...върнах се на другия ден, след като пожарът беше вече изгаснал...Влязох вътре ...повечето хора бяха напълно изгорели,но Мерея...тя лежеше до едно от телата...прегърнала го....недокосната от огъня, но бездиханна...Хайде да вървим, че се стъмва...Кога ще стигнем..?!