Апотеоз

Тя стои пред прозореца
чака с трепет в сърцето,
молейки се на Твореца
нейният любим да не е на Небето.
Той замина...отдавна
остави нея сама
в мъка удавна,
за нея светът потъна в тъма.
Няма я вече усмивката му-да озарява
нейният ден да огрява
тя иска само да почувства отново любовта.
Очите й-така блестящи преди
пълни с щастливи искри
сега потъмнели са от сълзи
Като сянка върви тя по тревата
моли и проклина съдбата
събира и хвърля разкъсани
изсъхнали цветя-откъснати
от нейната ръка.
Бавно стопява се нейната жизнена сила
няма вече нищо,което да я подхранва
плаче тихо,в леглото си се свила
и се надява сънят да я спаси от агонията й безпощадна.
Но ето чува тя живителния му глас
ето го-усмихва се на вратата
тя се хвърля в сладката му прегръдка в захлас
и изчезва...но къде?
И с усмивка застива мъртвешкото й лице.